Най-доброто от Кан: „Метеори“ на Юбер Шарюел

Всяка година в Кан, в някоя от паралелните селекции, се появява поне по един малък френски филм, който прави огромно впечатление. Миналата година това беше „Vingt Dieux“ на Луиз Курвоазие, който се превърна в невиждан боксофис успех. Тази година това е „Метеори“ на Юбер Шарюел, представен в програмата на „Особен поглед“. Критиката го оцени още на премиерата, и това привлече вниманието ми към преспрожекцията. Ако не знаех, че филмът е френски, щях да си помисля, че е румънски – очевидно през последните години френското кино е не само вдъхновено от румънската нова вълна, но и се опитва, при това успешно, да продължи нейния специфичен социален реализъм.

Разкошен, мрачен, болезнен портрет на преждевременното съзряване – някъде из забравените от Париж покрайнини на Франция. Самият Шарюел е роден в „дълбоката провинция“ и познава очаквано добре както нейния чар, така и нейната безпътица, която може да се окаже фатална за младостта и нейния необуздан порив. Юбер Шарюел не е напълно непознат, макар „Метеори“ да е едва вторият му филм. Дебютът му „Petit Paysan“ му носи награда „Сезар“ за най-добър първи пълнометражен филм през 2017 г. Този път филмът му не спечели никаква награда, но успя да грабне вниманието на посетителите на фестивала.

Съдбите на трима приятели се изстрелват в три различни посоки – по неочакван начин, предвид клаустрофобичната среда на малкия град, която ограничава всеки човешки размах. Тони става успешен предприемач, а Мика и Даниел изпадат в неволята на дребната престъпност, алкохола и безпаричието. Между двамата несретници се развива братска близост и грижа, които се превръщат в емоционалното ядро на филма – изпитанието на човешките взаимоотношения в ситуация на оцеляване, където само жертвоготовността предлага възможен изход. Притиснати от обстоятелствата, двете момчета се съгласяват да работят за своя приятел Тони в неговото депо за ядрени отпадъци.

Наративът на Шарюел се разполага внимателно между почти детската невинност на протагонистите и цинизма на заобикалящата ги среда, в която командват алчността, саморазрухата и измамата. Сцените на двете момчета из анонимните бетонни коридори на ядреното „сметище“ са потресаващ поглед към разминаването на световете, в които всички живеем, често без да го осъзнаваме.

Личните проблеми, отсъствието на родителите, изобщо рухналата представа за семейство, анонимността дори на малкия град, студенината на архитектурата и пустошта на нощните улици се затягат в една напрегната и безутешна атмосфера. Кадрите, цветовете, саундтракът – елементите на „Метеори“ се срещат в един особен нощен пейзаж на отчаяние и абсурд. Актьорската игра на Пол Киршер и Идир Азугли е превъзходна – постигнали са перфектно превъплъщение, с прекрасен усет за драма и напрежение. 

„Метеори“ сигурно трудно ще намери своето международно разпространение, при все че темата му е универсална, а стилът му – разбираем и достъпен за всяка публика. Дори да тръгне плахо по кината извън Франция, смятам, че това е един от филмите, които си струва да бъдат намерени и гледани – дори само за да се види колко много може да се постигне като внушение с толкова малко бюджет.

Метеори Юбер Шарюел кино Кан филмов фестивал